Оставете го Казийски! Вече става обидно… за волейбола

Много се надявах, че темата с Матей Казийски все някога ще дойде време да приключи. Просто някой да вземе дебелата книга и да я затвори, вдигайки насъбралата се прах върху кориците. Защото книгата наистина стана дебела – като онези в старите деловодства от ерата на демокрацията във всяко едно предприятие. Честно казано, не знам как не се умориха да отварят и разлистват книгата „Казийски“, надявайки се… не знам и аз на какво се надяват.

Ако сте следили през годините дори и повърхностно ситуацията в българския волейбол, няма как да сте пропуснали, че един от първите въпроси към абсолютно всеки един нов национален селекционер е – „Вие ще повикате ли Матей Казийски“?! И следва клишето: „Всеки би искал да има в състава си Казийски, но дали ще играе за България е негова преценка“… И така година, две, три пет – станаха повече от десет.

Нямаше да връщаме темата, ако в последните няколко седмици и месеци темата с Казийски не бе възобновена с пълна сила от новия стар селекционер Пламен Константинов. И него го питаха за Матей, и той пак си каза, че му е подготвил повиквателна и ще говори с него.

Честно казано, на мен вече ми става леко обидно и жалко, че това нещо се повтаря и дъвче като сдъвкана лента на касетка от онези, които превъртахме с молив за касетофона. Обидно е за самата игра волейбол. Нищо против Матей Казийски, нито който и да е треньор. Дори напротив, Матей е световна величина в този спорт, но тази година той навършва 39, ще подгони 40. И в това няма нищо лошо – в момента Тодор Алексиев, Теди Салпаров, Виктор Йосифов, Николай Николов, Георги Братоев, Валентин Братоев, Николай Учиков, които са горе долу на същата възраст, продължават да преподават на игрището (реално тези момчета не са виновни, че са добри и са по-добри от младите им наследници). Казийски продължава да бъде един от най-добрите и в момента или както каза Владо Николов – „продължава да ги убива“, но обидно е, че толкова години сме се вкопчили в Матей Казийски, който има своя позиция, свое мнение, взел е свое решение. Дали е правилно, или не – това е съвсем друга тема, но 11 години по-късно да продължаваме да я дъвчем, наистина става обидно.

Обидно е дори, ако щете към младите волейболисти, които играят или ще играят в националния отбор. Да, супер би било Алекс Николов да се учи от Матей заедно на игрището, но такава е ситуацията, това е решението на Казийски. Взе го през лятото на 2012 година, когато се разиграха онези драми с Радостин Стойчев преди Олимпийските игри в Лондон, последвалите срещи в Министерски съвет, намесата на тогавашния премиер Борисов и т.н. и т.н.

Колко би помогнал Казийски на България?! Мач, два… десет. Година или две. Със сигурност волейболните ръководители и треньори ще извлекат полза от евентуалното му завръщане – да имаме Казийски в състава е изключително особено за младите. Но пак ще се стигне до момента, в който той ще излезе от състава, годините вървят напред, никой не се връща назад и не става по-млад. Не е ли по-добре погледите да са насочени към следващите, към тези, които идват след Матей, Тошко Алексиев, Салпаров, Ники Николов, Йосифов, братятя Георги и Валентин Братоеви. Те дадоха много на България, именно с тях са свързани и последните ни успехи. Може би едно събиране на „старите пушки“ за един или два турнира би било емоционално изживяване, но така или иначе съществуват природни закони, а те дават път на следващите. И без това пропуснахме толкова много от последните години в опити да върнем този или онзи в отбора, уж да подмладяваме, после пък нещо друго.

Време е да се отвори нова страница от онази дебела книга, в която планът „Да върнем Казийски“ продължава да стои на дневен ред. Защото останалите страни отидоха много далеч пред нас и ако ние бяхме в Топ 4 в света именно с изброените по-горе волейболисти, сега ни няма нито в първите десет, нито в първите 20. По последна класация сме под №24 с равни точки с Финландия, Чехия и Катар!!! Пред нас отдавна са Словения, Египет, Тунис, Канада и такива страни, с които преди 10 години и още по-назад във времето нямаше как да играем. Просто защото те нямаха волейбол или беше на аматьорско ниво. Така че в това е проблемът, а не как да върнем Казийски. Със сигурност ще чуем, че всички държави около нас в класацията имат много пари. Сигурно е така, но ние едва ли сме имали повече пари преди 15 години, а се „биехме“ на игрището с Бразилия на Жиба и Данте, с Русия, Сърбия, Италия и САЩ. Мачове със Словения и Иран не ги брояхме… И четвъртото място беше повод за критики. Това е генералният проблем, а дали Матей Казийски ще се върне за десет мача, или не – едва ли ще го разреши.

Има млади момчета, успехите в различните възрасти дават повод за оптимизъм, но трябва много последователна работа на всички нива и единомислие. Защото бързо загубихме градени с години позиции и сега трудно ще ги върнем. Интересът на хората е реалната и изключително точна оценка – преди волейболният отбор беше лицето на България в колективните спортове и пълнеше „Арена Армеец“ до последното място, сега не е така и едва ли само Казийски е виновен за ситуацията.

PS – Все пак много би ми се искало да видя Казийски за един последен мач с националната фланелка на България. От чисто емоционална гледна точка. Защото на практика той пропусна най-златната си възраст да играе за България. Но такова решение е взел и никой не може да го съди…