Как се роди талисманът на Световното в САЩ`94 и за… Данчо Лечков от Изтока

Предизвикателство, отправено от Българската асоциация на спортните журналисти. Някои ще кажат – лесно е. Може би… Моето поколение – родените в средата на 80-те, тоест израснали през 90-те, все още имаха много любими спортни моменти. Преживял съм олимпийските титли на Стефчето Костадинова (пиша тази статия точно на рождения й ден. Честита да си, Стефче…), Вальо Йорданов, Мария Гроздева, Бухалов, Даниел Петров-Пинчера… Все още доминацията на българската щанга и по-късните олимпийски титли на Катя Дафовска, Тереза Маринова и Румяна Нейкова. Спомням си как вкъщи се говореше за чудото Мария Петрова и очакванията на Олимпиадата в Атланта 1996 година. Преживяхме неуспехи и върхове с художествената гимнастика. Върнахме се на световния връх през 2014 година в Измир с ансамбъла на “златните момичета” – 18 години чакана титла.

Но онова, което следва завинаги ще остане в спомените ми…

Малко предистория

За почти един проспан велик гол

През годините едно от качествата ми е, че помня в детайли изключително много подробности. Понякога напълно излишни, но това е друга тема. Датата е 17 ноември 1993 година. Рано сутринта завъртях на “шайбата” номер 35-57 – традиционното сутринно позвъняване до дядо ми (бог да го прости). И до ден днешен си спомням, че бях напълно убеден, че същата вечер ще бием французите на “Парк де Пренс”. Последва недоверие от страна на дядо ми Стефан, вероятно и в повечето хора, защото като че ли мисията наистина тогава беше невъзможна. В моята детска глава обаче победа в Париж е била наистина детска работа.

Топ казино сайтове в България

Майка ми беше бременна с очакваното ново “попълнение” в семейството, за което като разбрах, че ще се появи първата ми реакция беше – супер, ще има с кого да си играя (не знаех, че трябва да мине доста време, докато си играем.) Мама обаче беше в болница на историческия 17 ноември. С тате щяхме да гледаме мача вкъщи. Франция поведе с 1:0 и баща ми се обърна на другата страна и почти заспиваше. Бързо обаче стана 1:1 и му казах: “Ще бием, не заспивай…” Е, нямаше как да заспи, тъй като кварталът в родния ми Ботевград щеше да се срути при гола на Емо Костадинов. Дядо ми пък решил, че мачът е приключил и отскочил до… тоалетната. Там го заварила българската радост. На другия ден ми го каза по телефона.

Роди се… не звезда, а талисман

На 26 май 1994 година на бял свят се появи и брат ми – Цветин. Световното започна на 17 юни и аз наистина бях обсебен тотално от това очакване. Изкупих всичко, което беше по РЕП-овете – вестници, книжки, програмки, списания, брошури. Четях и попълвах различни изрезки от вестници. Ако си спомняте, много издания имаха и игри – да им пишеш писмо за някаква загадка или викторина. И там пращах писма. Трудни времена бяха в държавата. Точно по това време групировките владееха не само София, но и почти всички градове. Колкото в по-малък град живееш, толкова по-добре познаваш Пицата, Кьоса, Дичо Дебелия, Германеца… Ланци, анцузи и чейндж бюра. Такава беше картинката. Аз обаче се гордеех, че баща ми е полицай, а по това време все още поне малцинствата по градовете имаха изключителен респект към униформата (минаваха на другия тротоар и често козируваха, когато мине пагонът.)

Та, точно преди Световното се сдобихме с видео (първо и единствено вкъщи). Много скъпо видео (баща ми го купи от София и стана сериозен скандал у дома, защото по заръка на мама е трябвало да има определен бюджет, а той е прахосал всичките пари…) Явно някакво чудо е било, но преди това бяхме сменили стария телевизор “Електрон” с нов (вече модерен). И не трябваше да закачаме одеяло на прозорците, за да виждаме “Електрон”-а – толкова му бяха избледнели цветовете. Егати кефа – телевизор, видео, а на всичкото отгоре точно лятото на 94-та пуснаха и кабелната телевизия в Ботевград. Евроспорт!!! Летях в облаците.

Не мигнах преди първия мач с Нигерия и заръчах на мама непременно да ме събуди. Станах, гледахме, паднахме с 0:3. Брат ми спеше в кошчето. Легнах си все едно бях загубил най-ценното. На следващия мач 20-дневният ми брат явно е проявявал характер и се наложи майка ми през целия мач да го държи на ръце. Бихме Гърция с 4:0. Роди се талисман! Доста години преди филмът “Роди се звезда” да подлуди хората. Ние имахме наш еквивалент – не роди се звезда, а роди се талисман! От тук до края на Мондиала в Америка играеха ли нашите брат ми се озоваваше в ръцете на майка ми. И не го пускаше през целия мач! Това беше закон. Тичах вкъщи и крещях: “Взимай го, взимай го…” и сядахме пред телевизора.

Преди всеки мач на нашите се хващахме на бас с дядо ми – аз винаги казвах, че ще победим. Така трябваше да си изпълнява пораженията, които най-често бяха под формата на 1 левче. Да не ви разправям как бях заръчал на продавачката на вестници в един фургон (в същия фургон даваха и видео касети под наем) да ми запазва всеки ден броя на “7 дни спорт”, защото всичко на всичко в малкия град, а и в нашия квартал пристигаха малко бройки. Тичах и за следобедния извънреден брой на вестника… Лудост! Детска лудост, която бе обхванала всички. По това време всички бяхме Стоичков, Костадинов, Лечков, Боби Михайлов. На улицата това бяха нашите герои. Е, ние имахме и изключение. Моят съсед, който живееше на горния етаж, го кръстихме Далин-а. Заради шведа Мартин Далин. Той просто беше Мартин Маринов, сега е баскетболист на Спартак Плевен, игра години в Рилски спортист, Балкан Ботевград, стигна и до националния отбор. От името му Мартин му лепнахме допълнението Далин и така всички го знаят като Далин-а.

Видеото в действие и Данчо Лечков от… Изтока

Съвсем логично е, когато имаш видео под ръка, да се превърнеш във филмов продуцент. Бях специалист в натискането на червеното копче REC. Стартирах още от откриването на Световното – помня детайлно абсолютно всичко – речта на Клинтън, Даяна Рос, която не уцели вратата, но тя се “разцепи” на две по сценарий. Страните бяха представяни с традиционни танци. Даже помня и почти всички реклами – имаше една на Кока Кола, на която шофьор на камион вдига плъзгаща се врата на камиона и от нея изскачат кадри от мача на “Парк де Пренс” с головете на Костадинов. Реклама на дъвките “Стиморол”, на една марка сладолед с Ути Бъчваров и т.н.

Всичко това се записваше на празни VHS касети (впоследствие го прехвърлих на друг носител и сега съм горд притежател на тези спомени). По време на Световното, както вече споменах, всички от нашия отбор, бяха герои. Нямаше човек, който да не се вълнува от успехите им. В нашия квартал “Васил Левски”, който накратко носеше името “Изтока” също имахме… Данчо Лечков. Това беше баща ми. Един ден човекът отиде да хвърли боклука и едно комшийско дете го спряло с думите: “Лечков, Лечков…” Баща ми наистина имаше лека прилика с Лецата, по това време прическата му започна да наподобява тази на сливналията, докато и двамата не го докараха до положение, в което темето им е идеално за хлъзгава топка към вратата на Бодо Илгнер.

Никога няма да забравя деня, в който нашите се прибираха от Америка. Имаше телевизионно директно предаване. Навън няма никой, улиците – пусти. Майка ми обаче точно тогава реши да ме прати до магазина!!! Не много добро решение от нейна страна, но въпреки това се върнах и червеното копче на видеото записваше…

Записа спомени, които никога няма да забравя и дай боже да разказвам на внуците и правнуците си. Все още тръпки ме побиват, когато се връщам повече от две десетилетия назад във времето за онези 30-40 дни – от края на май, до средата на юли. Може би точно този момент след това ме тласна към журналистиката, а може би просто съдбата така е решила (не че не пробвах да стана полицай като баща ми). Знае ли човек?!

И сега сме изправени пред съдбовен момент. Все някога и това чудо ще отмине, убеден съм. А дотогава записвайте спомени. И бъдете здрави.

(На изписването на брат ми, няколко дни преди старта на Световното в Америка. Тематично… Готов съм с екипа за Мондиала)

Част от моя архив от 1994 година…