Олимпийската шампионка Стойка Кръстева пред БР: За пътя към златото, една картичка в 4 клас, кога й пада гардът и… какво щеше да каже Васил Левски днес

Стефан Ралчев
Стойка Кръстева стана олимпийска шампионка в Токио през 2021 година. Така 25 години след златния медал на Даниел Петров в Атланта`96 България отново имаше златно отличие в бокса. Освен него обаче Стойка Кръстева е 2 пъти европейска шампионка (2014, 2018), два пъти световна вицешампионка (2016, 2018) има и още един бронзов медал от Европейско.

Ето какво каза Стойка Кръстева пред екипа на БР Медия:

-Освен с олимпийската титла аз лично те запомних с няколко неща в Токио. Преди всеки или след всеки двубой казваше, че си достатъчно подготвена, че спазваш треньорските указания и че си дошла, за да вземеш медала. Нито веднъж не се оправда с противник, съдия или нещо друго. Защо?
-Защото с времето сме се научили, че най-важно е да търсим всичко в нас и нашия екип. Щом ние сме си свършили работата, както трябва, би трябвало да не ни се налага да се оправдаваме, с когото и да било и мисля, че резултатът не закъсня.

Прочетете експертното ни ревю за bwin и вижте как може да печелите с високи коефициенти и страхотни промоции

-Боксът, както някои други спортове, е малко или много субективен. Един съдия може да види едно, но другият да отчете съвсем друго. Доста пъти сме страдали от грешни или по-скоро несправедливи съдийски решения във всякакви спортове…
-На нито един спортист не му е приятнво, когато смята, че е ощетен, но във времето на моята дълга кариера, която продължи 23 години, се научих, че няма смисъл от оплаквания. На кого да се жалвам, когато вече един резултат е отсъден?! Не мога да върна нищо назад. И поради тази причина се научихме, че трябва да полагаме много по-големи усилия преди това, за да не се стига накрая да се оправдаваме или оплакваме. Знаете, че България е малка държава що се отнася до повечето спортове и нямаме големи лобита… Със сигурност, ако един мач е равностоен, това ще даде някакво отражение. И затова ние положихме зверски усилия преди Олимпийските игри, за да знаем, че ще бъдем с класи над останалите.

-Наистина ли е толкова важна екипната работа, както ти неведнъж твърдеше? Та нали всеки спортист има до себе си треньор. Какво може да се обърка в този тандем между спортист и треньор?
-Всичко и по всяко време може да се обърка. В този екип не влизат само спортиста и треньора, а още хора, като психолози, специалисти и други, които в момента не са там. Дори да вземем и децата от клуба, които са ми помагали по време на подготовката. Имаме едно момче – Данаил Кирилов, който преди втората квалификация, през цялото време беше с нас на подготовката. Задаваха му се задачи да имитира различни противници, които аз ще срещна по пътя си, така че всеки един си е дал своя принос за този медал. Затова по-скоро казвам, че олимпийският медал не е само мой, а на целия екип.

-Колко е важна самата подготовка преди Олимпийските игри, ако говорим специално за тях?
-Тази подготовка преди Олимпиадата е абсолютно всичко! На мен например много често не ми се е налагало да гледам мачове на съперничките, да разучавам силни и слаби страни – това беше изцяло ангажимент на моя треньор, който денонощно гледаше записи и изграждаше тактиката. По този начин той сваляше цялото напрежение от мен. От мен се искаше само да дойда в залата, да слушам какво ми казва и така през целия подготвителен период.

-Има ли вариант, в който си казваш – аз съм прекалено добра, мога да не слушам точните указания на треньора и да се поддадеш на емоции на ринга?
-Щастлива съм, че преди да се завърна за Олимпиадата, работих малко и като треньор и имах поглед и от двете страни. Треньорът отдолу вижда много по-ясно от самия състезател. И когато един такъв тандем треньор – състезател успее да изгради доверие помежду си, за да не поставя под съмнение действията на единия или другия, несъмнено успехите ще дойдат. Ние се шегувахме, че той докато каже – ляв прав, все едно играе на телевизионна игра, взел е джойстика и натиска копчето, а аз нанасям удара… Но това доверие и работа се гради в тренировките, в течение на времето.

-В Токио кое беше по-страшно, да пропуснеш удар на съперничка или да не издържиш на напрежението?
-Може би напрежението е най-лошото нещо, което може да ти изиграе лоша шега. Напрежението заради пандемията. Защото ти тренираш, подготвяш се цял живот и недай Боже да ти излезе положителен тест, всичко отива на кино. Всичко се проваля и приключва! А ние знаехме, че нямаме друг шанс. Аз се завърнах конкретно за тези Олимпийски игри, преди това имаше само една квалификация, която я прекратиха по средата на турнира. Ние знаехме, че това е нашият шанс.

-Вероятно ще кажеш, че си вярвала, че ще вземеш медал или ще станеш олимпийска шампионка. Другото обаче е важно – имаше ли моменти, когато не вярваше, когато си мислеше, че не си достатъчно добра, добре подготвена или може да се провалиш?
-Имаше такива моменти по време на подготовката, когато някои неща не се получаваха. В един момент ударих лошо ръката си и три седмици тренирах само с една ръка, а през това време съперничките ми са се раздавали на сто процента в тренировките. Тогава си мислех на каква квалификация и Олимпиада ще участвам, когато мога да използвам само едната си ръка?! Благодаря на целия ми екип, на семейството ми, на мъжа ми, които не спряха да ме подкрепят в тези най-трудни моменти.

-В тези моменти кой ти помагаше, защото това е по-трудното, отколкото, когато си най-добрата и побеждаваш?
-Екипът, който е около състезателя, и семейството – това са хората, които винаги подкрепят. Няма как един състезател през цялата си кариера да е на върха – има и успехи, и падения. Много е важно, когато един спортист е в момент на падение, да бъде подкрепен, за да може по-бързо да се изправи и да продължи. И затова апелът ми към всички българи е, когато някой спортист по някакъв начин не успее да покаже най-доброто от себе си, не само да го критикуваме, а да се опитаме да му помогнем по-бързо да се изправи. Защото все пак спортистите са хора…

-Такъв момент ли беше, когато не замина за Рио 2016 година? Колко може да ти падне гардът в такива моменти и изпитваш ли омраза към някого точно в такива моменти?
-Със сигурност ми падна много гардът… Това беше причината, поради която исках да прекратя кариерата си, защото просто не виждах смисъл. Имах си вече медали от световни и европейски първенства. За омраза?! Не, не мога да кажа, че съм мразила някого. По-скоро в даден момент виждаме нещата така, че според нас не са справедливи, но явно така е трябвало да се случи, за да се върна още по-силна, по-пораснала и с този нов екип, с който съм в момента.

-Ти си започнала да се занимаваш с бокс дори след по-големите успехи в бокса ни. За последно бяха в Атланта 1996 година. Спомняш ли си нещо от тогава, интересуваше ли се от спорт по това време, била си на 10-11 години?
-Спомням си големите имена от миналото, може би някъде по това време съм си мечтала за Олимпийски игри и медал, но не толкова осъзнато, тъй като тогава женският бокс все още не беше олмипийски спорт. В началото на кариерата ми никога не съм си представяла този момент, че ще изпитам това чувство и ще накарам цяла България да се гордее, че сме българи. Цял свят да преклони глава пред българското знаме…

-Всички те питат защо бокс. Аз ще ти задам въпроса по този начин – съжалявала ли си някога, че се захвана с бокса? Сега от позицията на олимпийски шампион – едва ли, но в годините това не е бил нито най-платеният спорт, нито най-модерният?
-Затова аз много често казвам, че нещата са много различни от началото, когато аз започнах да тренирам, и сега. Давах сравнения, че навремето имахме три чифта ръкавици, с които играехме абсолютно целия клуб. Имахме само един треньор и когато заминеше на състезание, го нямаше по една седмица. Тогава някой от по-големите заставаше и водеше тренировките. Сега ситуацията е по-различна – всяко дете има своя екипировка, стремим се децата да бъдат обгрижвани, в клуба сме четирима треньори. В началото, когато започнах да се състезавам, нямаше лагери за женския национален отбор, нямаше големи състезания. Имаше случаи, в които тренираме цяло лято, сваляме килограми и накрая ни казват – да, ще отидете на Световно. Отварят документите и казват… ами, то вчера е започнало.

-А финансите преди?!
-За финанси да не говорим. Аз започнах да взимам пари от бокса на 11-ата година, след като спечелих бронзов медал от европейското първенство. Това бяха първите пари, които получих. Но аз не мога да се оплача като състезател, че не съм обгрижвана. Но мога да направя сравнение и да кажа, че сега нещата са много по-добре. Ставаш национален състезател, стискаш зъби 1-2 години, взимаш медал от голямо първенство и веднага започваш да получаваш заплата. Ето, сега предстои турнирът Странджа, на който вече има награден фонд. Той е, колкото на едно световно първенство, което преди беше немислимо. В това отношение нещата се развиват и единственото, което се изисква от спортистите, е да тренират, а не да мислят, че всичко ще се случи по лесния начин.

-Когато си започнала да тренираш като по-малка, това бяха години, в които беше модерно да си лидер в училище. Беше ли такава, беше ли част от групичка, която ти да ръководиш? Защото сега изглеждаш напълно спокойна и уравновесена?
-Със сигурност бях по-импулсивен човек, но сега с напредване на възрастта станах доста по-улегнала. Никога не съм искала да бъда тартор или по някакъв начин да ме слушат хората. Винаги съм се стремяла да има правда и да кажа на всеки това, което си е заслужил. В това число и на близките ми, както и на всички останали.

-И все пак как влезе в залата?
-Разказът ми по тази тема започва с малко предистория. Тъй като много обичах да играя футбол с момчетата в квартала, в един момент треньорът, обикаляйки да събира деца, взе всички момчета да тренират бокс. И аз нямаше как да си ритам сама с топката. Отидох да ги гледам и първият път въобще не ме грабна. Гледах художествена гимнастика и тя не ме грабна. След това, обикаляйки по училищата, класната ми е казала на треньорите, че има едно по-спортно момиченце да ме видят, ако преценят. И така случайно попаднах в боксовата зала.

-Ако не беше станала спортистка, щеше ли да се възползваш от това, че си била отличничка в училище? С какво щеше да се занимаваш?
-Завършвайки 4 клас, си спомням тогавашната ми класна Денка Иванова, която ни написа по една картичка на всеки с пожелание за в бъдеще. Още си я пазя и си я чета. Тя ми беше написала, че моята енергичност и подвижност е една добра възможност в живота да се реализирам като лекар или добър спортист. Така че още като дете явно са си проличавали някакви спортни заложби. Детската ми мечта беше да стана лекар, за да мога да помагам на хората.

-Реално ти си в големия бокс последните 10 години. 2 пъти си европейска шампионка, 2 пъти стана световна вицешампионка. Обаче около теб никога не се шумеше в публичното пространство. Защо не искаше да си всеки ден в медиите, можеше да даваш интервюта постоянно?
-Не мисля, че съм от тези хора, които искат да са постоянно в медийното пространство. Тук имам едно такова мнение или наблюдение. Иска ми се журналистите да виждат онези спортисти, които остават в подножието на големия спорт и още не са се доказали, но имат огромен потенциал. Защото те имат нужда от малко внимание. Ето, в нашия клуб Локомотив София, има едно момиче и две момчета, които според нас имат огромно бъдеще, но все още не са се доказали въпреки че вече имат медали при юноши и девойки. Този проблем го има в повечето спортове и наистина, ако се обръща внимание на такива млади състезатели, ще бъда истински щастлива. Получава се следното – един спортист, когато постигне някакъв голям успех и изведнъж се получава едно нападане от страна на медиите. И ние не знаем как да се справим с това напрежение.

-При теб беше точно така, нали?!
-Свършвайки финала в Токио, преобличам се и чакам за церемонията по награждаване. През това време телефонът ми не спря да звъни, да ми пишат всякакви хора. И питам психолога – добре, а аз сега какво да правя?! Защото аз цял живот съм тренирала и знам как да се справя с напрежението в залата, на тренировките или по време в даден мач, но на това наистина не знаех как да реагирам. Добре, че бяха хората около мен, за да не избягам и да се скрия някъде. За мен това беше много по-трудно, отколкото да тренирам или да изляза на състезание. Поради простата причина, че преди това аз никога не съм имала допир с подобен интерес към мен. В един момент не знаех как да се справя с всичко това…

-Явно временното ти отказване не е било категорично. Мислеше ли, че ако наистина се откажеш, оставаш нещо недовършено? Колко ти трябваше, за да те убедят да се върнеш на ринга?
-За мен лично беше категорично. Така го приемах, но в съзнанието ми си оставаше факта, че ми липсваше медал от Олимпийските игри. Това беше нещото, което не можах да постигна в кариерата ми. Съпругът ми и треньорът ми Борислав Георгиев успяха добре да се съюзят и да се възползват от това. В залата ми подхвърляха шеги за завръщането ми, вкъщи съпругът ми – също. В един момент, виждайки се с треньорите на националните отбори, както и с президента на федерацията Красимир Инински – те също допринесоха да взема решението да се върна. Виждахме, че в тази категория няма друг, който да вземе медал за България. За мен България винаги е била е над всичко и преди всичко. И така реших да опитам и че няма какво да губя в крайна сметка.

-Правим това интервю в деня, в който отбелязваме 149 години от гибелта на Васил Левски. Какво щеше да каже Апостола, ако можеше да види в каква държава живеем в момента?
-Според мен щеше да бъде много разочарован и за мое нещастие доста обиден, защото от това, което знаем от нашата история – доста хора са жертвали живота си, за да можем да бъдем свободни. А сега ние имаме свободата и я затриваме сами.

-Но пък ти си един от онези велики примери, които действат мотивиращо и са повод за гордост.
-Знаеш ли – като влязат децата в залата, ги учим преди всичко да бъдат добри хора. После да бъдат добри спортисти. Защото не всяко едно дете ще стане голям спортист, но всяко едно дете ще порасне и ще бъде голям човек в тази държава. И трябва да бъде стойностен човек. В днешно време хората някак си се озлобиха и вместо да си подаваме ръка и да си помагаме, за да се справяме с трудностите, които не спират, ние си пречим един на друг.

-Кой е по-добър риболовец – ти или съпругът ти?! И кой е по-добър кулинар?
-За кулинарията няма спор, че е той. Много по-силен е от мен. Доколкото за риболова – още не мога да кажа, тъй като много рядко ни остава свободно време.

-Как живее една олимпийска шампионка, какво прави извън залата?! Хората сега те спират постоянно, но би ли разказала за чисто домакинските или ежедневни неща, които вършиш?
-Моето ежедневие протича доста странно. Ако хората си мислят, че всеки ден съм много свободна, съвсем не е така. Тази сутрин съм излязла в 7:15 и ще се прибера слаед 18:00 часа. Ясно е, че няма тепърва да започна да готвя или да правя нещо по-специално. В движение се разбираме със съпруга ми за семейните задачи. Ежедневието ми е свързано предимно с децата и с работата в клуба. А след тренировки много често се опитваме да правим или да участваме и в други инициативи. Напоследък посещаваме детски градини и училища, искаме да запалим децата да спортуват, за да израснат като добри хора.

-На кой отбор симпатизираш?
-За български футбол не искам да чувам! Съпругът ми е фен на Арсенал и покрай него гледам, но нямам любим отбор.

-А гледаш ли други спортове извън бокса?
-Сега гледах част от зимната Олимпиада, когато имах малко свободно време. Следя тенис с интерес, но това е един от спортовете, който никога не съм практикувала в живота си.

-Темата Спортист на годината драматична ли е за теб? Остана на второ място…
-Мъчно ми е по-скоро заради треньора ми и заради близките ми, които очакваха да стана Спортист на годината. Опитах се да обясня, но пак ме изкараха, че съм злобна и ред други неща и затова не ми се говори много по тази тема. Обидно ми е, че нещата се разделиха и аз казах, че няма какво повече да постигна освен олимпийския нвръх. Но за мен най-голямото щастие е да съм тук в залата при децата. Ситуацията я приемам като разделяне на спортовете и спортистите. За мен обаче най-радостното е, че целият отбор на България в Токио успя да си предава положителната енергия. Защото, когато Антоанета Костадинова взе сребърния медал, всички искахме да се докоснем до нея, за да може да даде късмет и на нас. След това така беше и с Ивет Горанова. Накрая, след като аз станах олимпийска шампионка, момичетата от художествената гимнастика дойдоха при мен и така си предавахме късмет, положителна емоция и българската сила.

Все още имаш въпроси? Попитай нашите експерти!
Коментари
Следвай експерт
Последвай автор

Успешно последвахте автора. Ще получавате известия за неговите прогнози на регистрирания ви e-mail.

Успешно последвахте този експерт. Ще получавате известия за неговите прогнози на електронната поща, с която сте се регистрирали в "БР".

Последвай автор
Следвай експерт

Това значи, че повече няма да получавате известия за публикации от този автор по e-mail

Няма да получавате известия за нови прогнози от този експерт.

За съжаление «» не е подходящ за играчи от България.
Препоръчваме ви
който предлага по-добри възможности. Пренасочваме Ви сега...
Вход / Регистрация