Мартин Чой пред БР: 22 години съм по пистите! Гордея се и искам хората да знаят и да говорят за България

-Мартин, имаш над 20 шампионски титли, как се печелят толкова много отличия и то в сериозна конкуренция?
-Имам точно 24 титли, не са само републикански, в тях влизат балкански и европейски. Как се постигат? С много труд и постоянство. Имам вече 22 години спортна кариера, в която преминахме през много неща и продължаваме да преминаваме. Аз и хората, които от самото начало са до мен.

-Колко купи и медали имаш в кариерата?
-Скоро ги преместих, защото бяха на едно място, на което не можех да ги събера – направихме една стая за тях. Беше ми интересно да ги преброя. Имайте предвид, че много от моите купи до момента, които съм спечелил са разпръснати – имам много в приятели, в семейството ми при майка ми и баща ми. Но тези, които са при мен, са малко над 300 купи, медалите са някъде над 100.

-Когато погледнеш купите и медалите, какво си мислиш?
-Това е животът ми. Вече 22 години животът ми премина на състезателните писти. Всяка една купа е извоювана със страшно много труд, но и с всички хора, които са били с мен и които продължават да са с мен до ден днешен. Това не е индивидуален спорт – това е спорт, в който сме страшно много хора, които полагат много труд, години на много неспане, лишения, работа. Аз съм състезател от 1997 година.

-Имаш ли свой идол или на човек, който искаш да приличаш в спорта?
-Всеки един състезател дори и от нивото на Роси, ако някъде е излизало интервю с него, вероятно е казвал, че е имал такъв човек. За мен, когато започнах да се състезавам, това бе Майкъл Дуън. Защото баща ми страшно много го харесваше. Той беше човекът, който през 1997/1998 година се занимаваше с мен и продължава да се занимава и да ми помага толкова много години. Това, което съм в момента, съм единствено и благодарение на него. Заради нищо друго. Гледахме видеа на Дуън, имитирах стила му на каране. След това обаче, когато се отказа, излезе Валентино Роси. И до ден днешен съм страшен негов привърженик.

-Бил ли си на Дуън или на Роси на състезание?
-На Дуън – не, тъй като тогава бях много малък и беше малко по-трудно. На Роси съм бил на не едно и две състезания. Няколко пъти съм се срещал с него. Дори не през далечната 2007 година едно от първите Гран при-та на “Истанбул парк”, ще остане в съзнанието ми завинаги. Тогава имахме кръг от Балканския шампионат и имаше кръг от Мото ГП. Първо ние имахме тренировки, после – те. Прекарахме цял уикенд заедно с големите имена, сред които и Валентино Роси. Състезател от неговия ранг е много трудно да успееш да го хванеш насаме. Всеки един от нас, когато е на състезание, е фокусиран върху самия уикенд. Той има страшно много работа с отбора, с инженерите, с механиците. Всяко едно странично разколебаване само те разконцентрира. Ние сме там, за да си свършим работата и да сме концентриране само и единствено върху уикенда.

-Разкажи за участието на 24-те часа на Льо Ман. Това е едно от най-големите предизвикателства.
-Със сигурност това е едно от най-великите състезания в света. Четири пъти участвах в това легендарно състезание. Единият път стартирах – миналата година ми дадоха тази възможност. Това е нещо, което не може да се разкаже, щастлив съм и съм благодарен на Господ, че в 22-годишната ми кариера имах възможността и ми дадоха щастието да участвам. Преди години само го гледахме по телевизията и се питахме как тези силни спортисти успяват да карат. Но когато си следваш мечтите и имаш и таланта зад себе си, щастието се усмихва. През 2017 година дори успях да остана и да завърша сам състезанието.

-Какво коства на един състезател да участва, но и не само това, а и да завърши “24-те часа на Льо Ман”?
-Първо искам да кажа, че страшно много обичам този спорт и няма как 22 години да си състезател и да си на топ ниво, ако не ти е вътре в теб това нещо. През 2016 година ми беше дадена възможността да участвам в заводския отбор на БМВ – знаете, че вече 9 години съм състезател на Еко БМВ. Не много хора могат да се похвалят с генерален спонсор от толкова високо ниво – плътно до мен през годините стоят бензиностанциите Еко. В един момент ми дадоха възможността да бъда в заводския отбор на БМВ. За състезанието така се стекоха обстоятелствата – никой не го беше планирал това, но в един момент след лош късмет един от първите ми съотборници падна и се контузи. Останахме двама. Някъде около полунощ вторият ми съотборник не успя да издържи. Тук вмъквам като подробност, че може би и до ден днешен на 24-те часа на Льо Ман не е имало такова състезание с такива атмосферни условия като въпросното, за което ви разказвам. През цялата нощ температурата на въздуха беше около 1 градуса, дори падаше до нулата. А това правеше много, много по-тежка цялата ситуация. Имаше моменти, в които не си чувствах пръстите от замръзване. Останах сам и тогава понеже знаех къде отивам, физически 2-3 месеца преди това се подготвях, и се чувствах добре. Говорих с шефа на механиците – между другото, тогава те ме спряха и казаха, че няма да мога да завърша сам състезанието. Идеята тук е не само да завършиш. Има един процент, който се смята на обиколките на първия отбор и всеки отбор трябва да го направи този процент. Защото може да прекарате в бокса 17-18 часа и да сте излезли за 6 часа накрая, но на практика това не се признава. Задачата за мен беше много тежка, защото състезателното темпо, което държахме от трима съотборници, те ми дадоха възможност да сваля времето с 1-2 секунди.

-Колко килограма свали на това състезание на “24-те часа на Льо Ман”?
-Отидох 70, след състезанието бях 64 килограма. Истината за това състезание е, че не се дава шанс на всеки. Минаваш през определен брой тестове, тренировки – отборът те тества преди това, виждат за какво става въпрос. В един момент има жестока умора, но тогава идва опитът и самият дух на състезател, който не трябва да позволява на психиката да го ръководи. Аз например към 4:00-5:00 часа сутринта психиката вече ми казваше, че не мога повече и че трябва да спра, но се контролирах и завърших подобаващо.

-Спомням си, че имаше и критични моменти как бягаш с мотора по пистата?
-Не стига, че успях да изкарам цялата нощ – финалът беше на другия ден в 15:00 часа следобед. Спомням си, че около 10-12 минути преди финала моторът получи повреда. Знаех каква е повредата, фаровете бяха много силни и акумулаторите не издържаха. Имах късмета, че стана три завоя преди да реша дали да остана на самата права да чакам състезателите да минат или да навляза към питлейна, за да оправим мотора. Тогава решението трябваше да се вземе за не повече от 10 секунди. Моето решение беше да отида на старт финалната права и да избутам мотора. Всички маршали скочиха, казаха, че е невъзможно да стоя там, тъй като е опасно за мен, може да ме сгазят. Върнах се и не знам откъде извадих сили, за да го добутам към питлейна. Там механиците се справиха безупречно.

-Какво актуално около теб, как е новият мотор?
-Много тежък сезон за момента. Тежък имам предвид откъм техника. Вече 9-ти сезон съм състезател на Еко БМВ Рейсинг, но така дългочаканият нов модел на БМВ излезе буквално, ако не се лъжа преди не повече от 20 дни. Ние вече сме към края на сезона, а аз като състезател успях да го взема 10-15 дни преди първия старт в Гърция. Естествено, не можахме да го направим, мотоциклетът е подготвен за 2020 година – той е уникално конкурентен и добър, но до момента през целия сезон няма части, няма информация за електрониката. Аз реално до момента нямам нито едно участие дали било в Републиканския, или Източноевропейския шампионат, в който да мислим за време, а не как да отстраняваме проблеми. Надявам се, че след лятната пауза нещата ще са по-добре.

-Може ли да направиш сравнение – има ли нещо общо между това да чакаш новия си мотор и дете, например…
-През мен преминаха толкова много мотори през годините. Но искам да кажа, че специално тази година много го чаках мотоциклета, тъй като последните две години се измъчих със стария мотор. От 2016 до 2019 година ние си карахме само и единствено един и същи модел на БМВ, тъй като не пускаха този, който в момента го имам. Миналата и по-миналата година усещах как моторът става не конкурентен на останалите.

-На колко години се качи за първи път на мотор и какво каза майка ти по този повод?
-Баща ми ме качи за първи път на 6 годинки. Майка ми беше против много. От тогава до днешна дата много неща се промениха и съм щастлив, че доста хора ме подкрепят. Кога майка ми промени решението си?! Когато видя, че това стана моя професия, започнах да се изхранвам себе си и семейството ми. Чувствам се в топ форма, страшно подготвен и жив и здрав да съм, не мисля скоро да спирам.

-Спомняш ли си първото състезание?
-Спомням си първото, когато излязох на пистата. Беше 1997 година на околовръстното шосе на София. Хванах последното състезание, карах 125-кубикова Каджива. Бях силно разочарован, защото останах последен. Преживях го трудно, бях все още дете на 13 години. През зимата тренирах и през пролетта на 1998 година баща ми смени от 125 кубика на 600 кубика. Така само на 14 години влязох в Суперспорт 600 и още на първото състезание на Долна Митрополия станах първи. От там започна историята на Мартин Чой.

-Вече каза колко много дължиш на баща ти. Той ли е твоят учител?
-Нещата вървят паралелно – Еко България вече девет години са зад мен. Този спорт е изключително скъп и без големи компании, които вярват и държат на състезатели, това нещо няма как да бъде постигнато. Благодаря и на всички останали спонсори. Но паралелно с това трябва да се знае, че дължа всичко на баща ми за това, което съм в момента.

-Вие сте с корейски корени, бил ли си в Корея? Какво си наследил от баща ти, може би дисциплината?
-Да, бил съм в Корея, но бях много малък. Нашите корени са от Корея заради дядо ми. Какво дължа на него? Пак се връщам за тези 22 години кариера – много състезатели дойдоха, минаха и не успяха да се задържат. Показателно е, че след 22 години, продължавам да съм един от най-добрите състезатели. Няма как да се запазиш и да си състезател на такова ниво без дисциплина. Дисциплина към самия себе си. Важна е и мотивацията. Мотивация, която имам към днешна дата преди всяко състезание. Както беше в началото – нищо не се е променило. Мотивацията остава все толкова силна.

-Имал ли си предложения да се състезаваш за друга страна?
-Имал съм много пъти. Хората, които са ми гласували доверие и седят зад мен и като спонсори, и като екип – това ме е карало да си остана в България. Чувствам се много горд, когато отивам в Световния шампионат на Льо Ман или в Япония и на всеки един от състезателите преди старта пускат националния му химн. Пред 150 хиляди публика на 24те часа на Льо Ман да започне състезанието с българския химн… Това означава, че съм оставил нещо зад себе си. Хората да знаят и да говорят за България.