Тезджан Наимова откровено за: Детската мечта да купи къща на родителите си, плакатите на Тереза Маринова и едно плюшено мече, първите си маратонки и как покори света само на 19

-Тезджан, нека започнем с най-актуалната и за съжаление съкрушителна тема – земетресението в Турция. Имаш ли познати, приятели, роднини, които са близо до тези региони?
-Наистина ужасна трагедия. Сестра ми живее в Истанбул заедно със съпруга си, те имат доста роднини в пострадалите райони. За тяхно щастие няма пострадали сред тях, но положението е изключително тежко и всички страдаме от случилото се! Моля се колкото може повече хора да бъдат да спасени!

Използвайки бонус код на bwin имате възможност за персонални бонуси и промоции

-С какво се занимава в момента?
-В момента работя като треньор. Работя с волейболисти и футболисти от различни възрастови групи за тяхната физическа подготовка! Водя и индивидуални и групови тренировки, както с начинаещи така и с по-напреднали любители на спорта.

-Цял живот си била спортист, но сега гледаш ли спорт, като зрител интересно ли ти е? Вълнуваш ли се, следиш ли резултати или си на съвсем друга вълна?
-Разбира се, че следя и се вълнувам от всички големи спортни събития и се радвам на всеки успех – голям или малък няма значение, знам колко усилия и труд полагат нашите спортисти!

-Ако оставим атлетиката настрана, кой спорт ти допада? Ако не беше лекоатлетка, можеше ли да тренираш друго нещо?
-Като малка съм тренирала волейбол и баскетбол, гледам ги и сега с интерес, но атлетиката е моят спорт, любов от пръв поглед.

-Защо реши да бягаш? Как отиде в залата и остана там? Защото със сигурност е трудно едно дете да бъде задържано в залата особено в годините, в които ти си стартирала – средата и края на 90-те. Тогава нямаше интернет, Фейсбук, Инстаграм – т.е. нямаше сторита, нямаше постове и нямаше такава популярност като сега. Тогава обуваш шпайковете и бягаш и в началото никой не знае за теб. Ето затова начало разкажи…
-Бях 5-6 клас, когато една сутрин пред училище ме чакаше бог да го прости Таньо Танев – треньор и селекционер, който търсеше талантливи деца. Имах съученици, които тренираха футбол и бяха му споделили, че бягам бързо, а аз винаги ги побеждавах в училище! Тогава той говори с мен и искаше следобед да отидем заедно в залата по лека атлетика. Така започнах да тренирам при Светлана Исаева и след няколко месеца при Стойко Цонов. Смятам, че едно от важните неща, които задържат децата в спорта, са треньорите. Много е важно тяхното внимание и отдаденост в работата им. Аз имах късмета да се срещна с тези хора по моя път и благодарение на тях да се влюбя в атлетиката. Слушайки техни разкази за техните успехи, съм се мотивирала.

-Питам те за шпайкове, но всъщност, с какво започна да тренираш през онези години? Имаше ли шпайкове наистина или в началото тренираше със съвсем подръчна спортна екипировка?
-Аз започнах да тренирам с едни маратонки, които ми бяха три номера по-големи и бяха маратонки за тенис. Слагах стелки, стягах здраво, за да не ги загубя някъде и тренирах… само това имах тогава. А първите шпайкове, с които бягах, бяха полско производство, които приличаха на пантофи с пирони отдолу. Но тогава не ги мислех тези неща, просто исках само да тренирам! Една от първите ми цели беше да се състезавам за националния отбор, за да имам спортна екипировка. Когато спрях със спорта, раздадох всичките си шпайкове. Но сега е по-лесно и по-достъпно да си набавиш добра екипировка за тренировка. Радвам се, че поне днешните деца нямат този проблем.

-Родена си в Първомай – там ли израсна и до колко годишна остана в този град?
-Само съм родена там. Никога не съм живяла. Там е било най-близкото населено място с болница, когато майка ми започва да ме ражда. И така по стечение на обстоятелствата или съдба съм родена на 1 май в Първомай в Деня на труда, а името ми в превод означава бърза/ранна душа.

-В твое старо интервю казваш, че като ученичка си имала закачки заради името ти. Тогава времето беше такова и с различно име ставаш обект на коментари. Как ги приемаше? Плачеше ли, имало ли е случаи да се прибереш от училище и да плачеш точно заради това…
-Да, случвало се е най вече в основното училище. Било ми е тъжно, но никога не съм споделяла с родителите ми. Радвам се, че времената сега са различни и тези неща са някъде в миналото. Смятам, че най-важно е да сме добри хора! Трудни времена, много природни бедствия, трябва да бъдем загрижни и да се подкрепяме.

-Децата на 90-те живееха щастливо, но повечето не тънеха в лукс, а и вече споменахме за липсата на сегашните модерни технологии. Какво мечтаеше да имаш като малка?
-За себе си нямам спомен да съм искала нещо, но помня, че мечтаех да купя голяма къща на моите родители. Живеехме в малка стая и беше много трудно! Когато започнах да тренирам, мечтите ми бяха свързани с големи спортни успехи!

-Откъде е твоят род, знаеш ли някаква история?
-За съжаление не знам нищо, но след този въпрос това си го оставям като задача и задължително ще се поинтересувам!

-Ти си национална шампионка на 100 и 200 метра през 2005 година. Тоест, отнело ти е период от около 10 години тренировки и труд, докато постигнеш тези първи успехи? Идвало ли ти е да зарежеш всичко, да казваш, че не можеш, че се предаваш?
-Моят треньор Стойко Цонов ме учеше на постоянство и търпение. Знаеше как да ме съхрани, като не избързваше в тренировъчния процес. Имало е моменти да губя мотивация и тук пак главна роля играе треньорът да намери начин да те мотивира. Нещата стават трудни на по-късен етап, когато се сблъскаш с големия спорт.

-На следващата 2006 година са двете ти световни титли в Пекин. Те буквално те изстреляха в публичното пространство, а и не само – превърна се в основна заплаха за големите звезди. Кой беше твоят идол тогава, на кого се възхищаваше като състезател?
-Да, прекрасен период от моят живот. Благодаря ти, че ме връщаш към този спомен… незабравим! В периода, когато започнах да тренирам, Тереза Маринова стана олимпийска шампионка и тя беше човекът, на когото се възхищавах. Тогава нямаше Фейсбук и Инстаграм и навсякъде имаше залепени нейни плакати. Аз скришно си бях отлепила от една стена, за да го имам за себе си. Няколко години по-късно, когато спечелих двете световни титли, тя беше на летището и ме посрещна с една голяма плюшена мечка.

-Спомням си за една твоя снимка с Коби Браянт от Олимпиадата в Пекин. Имаше ли нещо по-специално около самата снимка – можеше ли да размениш няколко думи с него или…
-Още един прекрасен спомен! Той се появи в ресторанта на олимпийското село и настана голяма суматоха – доста спортисти искаха да се снимат с него. Отидох и аз за снимка. Тогава човек от неговия екип просто ме дръпна и започна да се шегува дали не искам с него да се снимам, а после ме остави до Коби Браянт и така моят треньор направи снимката. Пожелахме си успех на игрите. Един голям спортист, който ще остане в сърцата ни!

-Преди години замина да се състезаваш за Бешикташ. Ивет Лалова беше в друг турски клуб. Още тогава ли турците предлагаха по-добри условия от тук, защото сама знаеш, че Турция направи фурор в спорта в последните 15-20 години. Но преди това сякаш можехме да им бъдем конкуренти?!
-Преди това бяхме конкурентно способни на целия свят не само на Турция. За съжаление ние вървим назад, а те напред. Уважават и ценят спортистите си. Опитват се да предоставят всякакви условия и средства. Развиват се, а ние тъпчем на едно място и не, защото нямаме спортисти, а защото самото отношение на държавата към спорта се промени. Моя голяма болка като спортист са рушащи се зали и стадиони. В Пловдив скоро ще останем без стадион за лека атлетика. Пистата вече почти не става за тренировки, а е предпоставка за контузии, защото вече е много стара и изтънена, на места дори е разцепена! За съжаление всичко се случва много трудно и с много големи препятствия по пътя.

-Можеше ли да останеш там, да се състезаваш за друга страна след постигнатите успехи. Всъщност, имала ли си такова предложение, защото през годините се изписа какво ли не, като например: “Турция краде Тезджан Наимова…”
-Да, изписаха се много неща, но реално имаше само разговори дали аз имам някакъв интерес да се състезавам за Турция и до там са ни приключвали разговорите!

-Какво вдъхновява Тезджан Наимова сега?
-О, толкова много неща ме вдъхновяват! Напоследък ме вдъхновява комуникацията с хората, които тренирам. Разговорите с тях, позитивизмът им, добротата им, мирогледа им за живота.

-Защо е все по-трудно да бъдем конкурентно способни на европейците – дори не говоря за американци, африканци и т.н. Къде се объркаха нещата? Да, при подрастващите (младежи и девойки) имаме успехи и резултати, но след това нещо се случва. Разполагаме с единици в атлетическите дисциплини, които са част от елита?
-Всичко е много просто. До 1990 година България беше на световните върхове в спорта, благодарение на държавната политика за спорта. Това означаваше, че се инвестираха милиарди левове. Представете си тогава милиарди за спорт, сравнени с днешните пари. За пример – само един футболен клуб в Европа се оценява между 1 до 5милиарда евро. Много е лесно да се оправдаваме с липсата на пари, защото държавата ни била най-бедната в ЕС. Пари за спорт има, най-големият проблем е законът за спорта, който си е онзи, старият, отпреди 30-40 години, с много леки промени, които не отговарят на съвременния свят. Няма закон за спонсорството, парите от тотализатора изчезват безследно. Как да има пари за голям спорт? Затова имаме успехи във възрастите до 18 и 20 години, но когато тези момчета и момичета влязат в големия, сериозния спорт, виждат, че нямат никаква сигурност. Надяват се само на пробив на международната сцена, а, за да отидеш там, трябват сериозни финанси и лека по лека се разочароват, губят мотивация и се отказват на 22-23 години. И така, всичко се завърта отново, а ние все не можем да се върнем, където бяхме. Колкото и да искам да сме пак сила в спорта, вече не го вярвам. Трябва да дойде на политическата сцена човек или партия, който е луд по спорта, за да тръгнем в правилната посока и пак ще ни трябват поне 10 години, за да се възстановим. Много е разочароващо да говоря така, но това е истината. Казва го човек, който е вдигал трибагреника и е слушал химна в чест на България!