Олимпийската шампионка Симона Дянкова: За любовта на хората, трудната роля да не получаваш шанс и сълзите пред майка си… по пътя към успеха!

Ето какво каза Симона Дянкова ексклузивно пред екипа ни…

-Симона, вече си в нова роля – ако в последните години получаваше наградите като капитан на отбора, сега ти награждаваш. Иска ли ти се поне за малко отново да се върнеш в предишната си роля и да печелиш награди?
-Не…мисля, че достатъчно време бях състезател и спечелихме достатъчно. Аз съм много удовлетворена от спортната си кариера и сега вече се радвам на успехите на следващите поколения. За мен бе огромно удоволствие да връча награда на събитието на министерството на младежта и спорта и спортния тотализатор.

Bet365 bg предлага високи коефициенти и десетки спортни бонуси за клиентите си

-Замисляш ли се какво вдъхновение и пример си/сте особено за малките ваши наследнички в художествената гимнастика?
-Огромна отговорност е. На всички мастър класове, които провеждахме до момента, имах възможността да наблюдавам децата с какво възхищение ни гледат и колко е важно за тях, когато ние им покажем нещата. Преди това, докато се състезавахме, винаги искаха да се снимат с нас… а и не само малките деца, има много хора, които ни се радваха и продължават да ни се радват. Ние не правим нищо насила, просто за нас е важно да сме себе си. По този начин даваме добър пример.

-Имало ли е моменти, в които тази популярност ви е изморявала – може би не всеки път сте били в настроение да се снимате, да говорите с фенове?
-Аз никога не съм отказвала снимка или среща с някого. Истината е, че ние още в самото начало бързо успяхме да влезем в сърцата на хората.

-Защо? Какво направихте, за да ви заобичат толкова много?
-Според мен никой не очакваше след отбора, който наследихме, нещо като нас. Всички очакваха да има лек спад, да тръгнем по-постепенно, но ние още с първото си състезание, дадохме висока заявка. Естествено, съчетанията, които ни направи Весела Димитрова, ни помогнаха да въздействаме на хората, докато сме на килима. Затова, да продължа отговора на предишния въпрос – радвам се, когато хората ме спират и ни говорят как са ставали почти през нощта, за да ни гледат на Олимпиадата, как са плакали от щастие заради нас… Тези техни думи нямат цена.

-Да поговорим още малко за началото и силния ви старт. Спомняш ли си първото контролно в залата на „Раковски“ и триката?
-О, да, разбира се… дадоха ни едни стари трика, които Весела Димитрова взе ножицата и отряза ръкавите и малко поличките. Така започнахме. Още в началото много си харесвахме съчетанията и знаехме, че можем да постигаме резултати с тях. Обаче и хората започнаха да имат много високи очаквания към нас. В един момент сребърен и бронзов медал беше огромен провал! Тези очаквания донякъде и тежат, защото на самата Олимпиада знаехме, че ако не сме първи – от една страна ние ще сме разочаровани, а от друга страна – хората. Макар че само да имаме медал, може би щеше да е достатъчно, но ние вътрешно щяхме да знаем, че сме имали възможността да станем шампионки.

-Вие почти през цялото време, докато се състезавахте, повтаряхте, че голямата ви цел е именно олимпийската титла. Така ли беше съвсем в началото?
-Да, ние още от самото начало се стремяхме към този златен медал, който липсваше в българската художествената гимнастика и това ни държеше след всички разочарования. Казвахме си, че не е от значение, че например не сме абсолютни европейски шампионки, а за нас е важна олимпийската титла и всички състезания ги приемахме като генерална репетиция към тази цел. Но… разбира се, никой не ти гарантира, че на Олимпиадата ще се получи, защото знаем колко фактори има – съперници, съдийство и още и още. Но ние вярвахме, че ще се получи.

-Много често чуваме от вас да казвате към по-младите и точно вашите наследнички как се постигат успехите – труд, да не се отказват, да преследват мечтите си. Иска ми се обаче да ми кажеш лично твоята рецепта – всеки човек има такава…
-Честно казано, не съм имала никак лесен път в спорта. Това, което казваме, е така, но аз мога да разкажа накратко моята история. Аз не влязох от първия път в националния отбор, не влязох и от втория – имах доста неуспешни опити. След като ме приеха, не ме взеха на централизирана подготовка и продължих да тренирам във Варна. Междувременно ходех на училище със съвсем нормална учебна програма, както всички деца, т.е. не съм учила в спортно училище. Така че мога да бъда пример за децата, които искат да съчетават двете неща – да, възможно е! След като завърших 12 клас, имах дилема – какво да правя от тук нататък. Не бях в национален отбор, вариант беше да замина да уча някъде, но не беше никак лесен момент. Тогава ме поканиха да бъда резерва на състезаващия се ансамбъл по това време и това на практика разреши дилемата ми… Времето обаче си минаваше, а аз не играех. Тогава с личната ми треньорка Филипа Филипова коментирахме опцията да се върна в индивидуалното, защото тя виждаше, че искам да играя. Но и тук нещата не се получиха… Докато не участвах на едно от изданията на турнира „Жулиета Шишманова“, където Илиана Раева може би ме видя за първи път и ми предложи да играя на Световната купа в София демонстративно. Справих се много добре… След това имаше тест за ансамбъла, на който се явих и ме приеха. Тогава трябваше да избирам – дали да продължа индивидуално или ансамбъл. След като се запознах с Весела Димитрова и момичетата, категорично казах, че оставам в ансамбъла.

-Беше резерва на предишния отбор. На практика няма никаква гаранция, че ще дойде твоят момент, защото има резерви, които никога не достигат до основния състав. Как не се демотивира тогава, тренирайки отстрани?
-Когато бях резерва на стария отбор, бях приела факта, че трябва да им помагам в тренировъчния процес и да чакам… Виждах, че когато нещо се случи – някоя беше болна или контузена, аз пак не бях следващия избор и именно поради тази причина се върнах в индивидуалното, за което вече споменах. Но знаете ли, аз мисля така – ако не се получават нещата, или това не е всичко, което можеш да дадеш, или това не е моментът и трябва да изчакаш, за да ти се случи нещо по-голямо, както стана с мен и нашия отбор.

-Кой ти помагаше, когато ти беше трудно, когато беше далеч от дома, имаше ли на кого да споделиш или да се оплачеш, че днешният ден не ти е минал, както трябва…
-Когато бях малка и живеех във Варна, всяка вечер си изливах душата пред мама и плачех. Всичко тя отнасяше. След като се преместих в София, изцяло приятелят ми пое тази роля. Това са хората, на които съм разчитала – разбира се и на личната ми треньорка Филипа Филипова. На нея дължа страшно много, защото ми е помагала във всякакви моменти. Другият човек, на когото много разчитам, е сестра ми, с която сме много близки.

-Момичетата от твоя отбор изгряха бързо, а ти имаше доста дълъг път. Това прави ли успеха ти още по-значим?
-Успехът е значим, въпросът е, че когато си преминал през толкова неща и си преживял толкова много… Спомням си деня след Олимпиадата, се снимах пред олимпийските кръгове, държах медала и си казвах, че всичко е имало смисъл и си е заслужавало. Когато нещата стават лесно, не може да оцениш успеха, докато когато си изстрадал и само ти си знаеш през какво си минал, тогава оценяваш постигнатото.

-Определено при вас се виждаше, че ти си капитанът на отбора, как успяваше да обединиш момичета, да ги сплотяваш?
-Много ми е помагало това, че си казвахме нещата директно в очите. Аз смятам, че не само в конкретен отбор или спорта, но и в човешките взаимоотношения – това всичко да е на масата, много помага. В противен случай замиташ дадения проблем под килима, събираш в себе си, трупаш и накрая става голям проблем. Докато ние си казвахме нещата и така много по-лесно и бързо се разрешават. Имахме обаче и късмета да се съберем готини хора, бяхме отдадени един на друг и не сме имали сериозни проблеми.

-Това истина ли е? Не може в отбора да не сте имали конфликти?
-Ако искате ми вярвайте, мъча се да си измисля някакъв проблем, но не се сещам за такъв. Да, имали сме спорове, но не са били под формата на шега, които минават много бързо. Винаги сме били ние срещу всички останали…

-Дори вие срещу треньора?!
-Да – спомняте си, че и самата Весела Димитрова е казвала, че тя е влизала в ролята на общия ни враг :)) Понякога дори си е правила експерименти да ни настрои срещу нея, за да покажем обединеност и колко сме сплотени.

-Ако оставим настрана чисто спортните качества и характера на всеки един спортист, съществува ли факторът късмет във вашия спорт? Или ако всичко е отработено и изиграно, както трябва, няма как да не се получи?!
-Има го този фактор, но ако си направил всичко каквото трябва, един път късметът може да ти изиграе лоша шега, но в крайна сметка всеки получава това, което е заслужил и работил.

-Разкажи малко повече за идеята си да се обличате в един стил?
-Моя беше идеята. Аз го предложих на първата световна купа през 2019 година – не да се облечем еднакво, а така, че да се допълваме. Смятах, че можем да бъдем интересни по този начин. Дори имахме и сега имаме последователи в това отношение – новият отбор, продължи тази традиция, което ни радва. Макар че се постига трудно, защото ние сме пет и сме с абсолютно различни стилове на обличане. За мен бе важно всеки да се чувства удобно, да се допълваме, а не да налагаме нещо, което не е удоволствие за всички момичета.

-Животът след гимнастиката изглежда интересен, разкажи повече за това с какво се занимаваш сега?
-Да, точната дума е интересен. Досега беше еднообразен – по цял ден бяхме в залата и пътувахме за състезания. А на тях бяхме от хотела в залата. Сега измина една цветна година, в която имахме възможност и заедно, и поотделно да пътуваме на мастъркласове, спектакли и други участия – радвахме се на внимание по цял свят. Аз лично уча магистратура спортна журналистика в НСА, но все още не мога да кажа с какво би ми се занимавало занапред.

-Кажи по нещо, което не знаем за всяко от момичетата, ако можеш с една дума?
-Много е трудно (смее се). Но ще опитам. За Лаура мога да използвам думата – целеустременост, Стефи е мечтател, Мадлен е последователна, а Ерика е много спокоен човек…